Жените в литературата

Актуализирано: 8.11.2021 г.



В средното образование в България по учебните програми по литература за 2020-2021 за 11-ти и 2021-2022 за 12-ти клас, от 28 автора само 2 са жени, или към 7.2%, Елисавета Багряна и Петя Дубарова, което е прогрес по отношение на вариация, но не и на съотношение, от предишния литературен план, включен в матурите по български език и литература, който включваше само Елисавета Багряна сред 13 автора, или 7.7%. Като извинение за дискриминация и сексизъм срещу жените в сферата на академията и изкуството е често използвана причината, че няма примери на жени в дадените сфери от преди миналия век, за да се докаже, че жената „природно“ може да притежава нужното ниво на интелект или емоционална интелигентност, за да може да създава собствени творения. Нуждата от жени автори, особено в българското образование, е за да покаже на младите момичета пример за отпечатък в народната им култура и гледна точка, която те могат да разпознаят. Особено с присъствието на поезия като тази на Пейо Яворов, който разглежда жената като своя обект на очарование и любов, важно е за момичетата да видят, че не е нужно да бъдат обекти, за да бъдат оценени, а могат и да са автономните писатели на собствената си история.


Вирджиния Улф и идеята за Джудит Шекспир



В този ред на мисли лесно може да се включи и тезата на Вирджиния Улф за въпроса на липсата на жени творци в канона на класическото изкуство и литература. В „Собствена стая“ тя създава образа на Джудит Шекспир, измислената сестра на Уилям, която има същото ниво на талант и лирическа способност, но и живее през 16-ти век, с всички ограничения, които това време в Англия е упражнявало върху жените. Според теорията на Улф, Джудит не би имала достъп до образованието по логика, граматика и латинска литература, което Уилям е имал, и дори и да е чела от неговите книги, тя е щяла да бъде призована за домакинска помощ от семейството си. При порастването си извън тийнейджърските си години тя е щяла да бъде дадена за брак, въпреки волята си. Дори и да е имала склонност към театъра, по това време мъжете са изпълнявали женските роли, защото са смятали жените за неспособни. Начина, по който тя успяла да се доближи до театъра, е извънбрачна бременност, която води до самоубийство в следствие от скръб. Точно този теоретичен образ е използван като обяснение на въпроса защо липсата на жени писатели е толкова осезаема, като единствените представители от запада са жени като Джейн Остин, Емили Дикинсън и сестрите Бронте, деца на заможни бащи, които са имали пристрастност към тях и са имали способността да ги издържат без съпружеска помощ и с лична прислуга. Реален пример за въображаемата Джудит може да се вземе жената на Лео Толстой, София, която се жени за него на 18, когато той е на 34. Тя забременява 16 пъти, ражда 13 и отглежда 8 деца до пораснала възраст. Освен това, тя се занимава с образованието им, грижи се за дома, редактира и копира на ръка трудовете на съпруга си, включително и известния роман „Война и мир“, пише собствен мемоар и множество дневници, занимава се с фотография, благотворителна дейност и с медицина у дома, образована като дъщерята на лекар. Въпреки множеството си приноси към семейството, кариерата на съпруга си и множеството си интереси, тя е запомнена като злосторна, материалистична и егоистична фигура чрез представянето й в мемоарите на Владимир Чертков, който е бил последовател на Лео и не я е харесвал, в следствие на което е потиснал и критикувал дневниците и мемоара й и е оставил за дълго време собствената си представа за нея като реалната.


Важна забележка за тезата на Улф все пак е и пренебрегването на жените писатели за сметка на мъже, като Енхедуана, която е първия познат писател, от 2300 г. пр. н. е., Сафо, която се смята за създателя на емоционалната поезия, Мурасаки Шикабу, която пише първия роман през 1010 година, Кристин де Пизан пише труд за подкрепа на женското образование през 1405 година, Маргарет Кавендиш, която пише първата научна фантастика през 17 век, Мери Шели, която популяризира страшната научна фантастика през 1818 година, Катрин Синклеър, която променя детските приказки от морални истории в приключенски приказки през 1840 година, баронеса Ема Орчи, създателката на прототипа на маскираните супергерои през 1905 година, Агата Кристи, която е надмината по продадени книги единствено от Уилям Шекспир и Библията. Важно е тези жени и приноса им към литературата да се отбележат, защото се смята, че точно изключването им от литературния канон допринася за идеята, че жените и изкуството са съвместими единствено в днешни времена и не са съществували в сферата на литературата и изкуството преди 20-ти век.


Образованието на жените в България през 19-ти век

В България ситуацията е малко по-различна заради Османското владение и появата на български автори чак към края на 19-ти век. Въпреки това, и в България е имало традиционалистки отклик срещу образованието на жените след Освобождението и видим опит към приобщаване към западния стандарт за ролята на жената по това време. Изучаването на учебни предмети се уеднаквява в девически и мъжки гимназии чак през 1904 година, което дотогава предотвратява продължаването на женското образование до висше. Дори се пледира от Д-р Кръстю Кръстев, който е бил известен литературен критик, че научните инстинкти на жената срещу тези на мъжа са като 1:9, която биологична предпоставка не може да се преодолее от образование. До голяма степен причината да се преодолеят тези стереотипи се дължи на българки, образовани в чужбина, които през 1924 г. основават Асоциацията на жените с висше образование. Публикации във в. „Родолюбец” са добър пример за представите за ролята на жената в България като принадлежаща единствено в дома и семейството. Тази идея е вдъхновена от народната психология на Германия и вижда половото равноправие като тенденция към упадък и разлагане. Въпреки тогавашната философия, Петко Р. Славейков пише няколко есета като „Възпитание на жените и народът“ и „Една дума за жените“, където защитава нуждата от женско образование. Въпреки че е с остарели аргументи, които не поставят под въпрос ролята на жената като управник на дома, размислите му са прогресивни за времето и обществените стереотипи.



С този анализ се и разбира защо поезията на жени като Станка Николица Спасо-Еленина, Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова и първата българска авторка, която пише за вътрешния свят на жената, Екатерина Ненчева, остава недооценена и се представя като единствената на жени писатели, особено по време на Царство България. Други жени не са имали толкова голяма автономия и възможност да се обърнат към изкуствата и да разширят канона на българската литература, което ограничава жените писатели от това време. Въпреки че миналото не може да бъде променено, важно е да бъде отбелязано и критикувано, за да не бъде повторено. Въпреки ограниченията и стереотипите, които са гонели жените по това време, все повече писатели и хора в сферата на книгоиздаване в България и чужбина са жени от разнообразни национални, расови, религиозни, сексуални произходи, което обещава все по-добра възможност за реалистично представяне на реалния свят в цялото му разнообразие.


Илюстрации: Калина Кючукова


Станете дарител!

80 преглеждания0 коментара