top of page

За важността на позитивния подход в родителството

Ако продължаваме така, ще откажем децата ни да живеят в реалността


Илюстрация: Пламена Георгиева

„Ооо, много е трудно, моето момче“. Това каза един уличен акордеонист на сина ми, когато той го попита дали е трудно да се научиш да свириш на акордеон.


„Учи, учи, че да не работиш като мен“ – майстора на ламината у дома, пак към сина ми.


„Всеки кандидат-студент трябва да си даде ясна сметка дали е готов да положи този неимоверен труд и усилие, които не му гарантират никакъв успех и чак тогава да реши да кандидатсва в НАТФИЗ“ – режисьор на нова постановка по БНТ.


„Да си първокласник, то не е шега, колко много грижи имам аз сега“ – първите думи, които детето трябваше да научи наизуст в първи клас.


Ехоо, какво правим ние? Чуваме ли се какви ги говорим? Защо започнахме да изпитваме мазохистично удоволствие от представянето на ученето, свиренето, работенето, въобще – живеенето, в най-черни краски?

Какво им казваме на тия деца – и на малките, и на големите? Че е ТРУДНО, УЖАСНО ТРУДНО да се живее, че ОТНЕМА ВРЕМЕ и че няма никакви гаранции за успех?


Ами супер, много мотивиращо!

После им се сърдим,