Ако продължаваме така, ще откажем децата ни да живеят в реалността
„Ооо, много е трудно, моето момче“. Това каза един уличен акордеонист на сина ми, когато той го попита дали е трудно да се научиш да свириш на акордеон.
„Учи, учи, че да не работиш като мен“ – майстора на ламината у дома, пак към сина ми.
„Всеки кандидат-студент трябва да си даде ясна сметка дали е готов да положи този неимоверен труд и усилие, които не му гарантират никакъв успех и чак тогава да реши да кандидатсва в НАТФИЗ“ – режисьор на нова постановка по БНТ.
„Да си първокласник, то не е шега, колко много грижи имам аз сега“ – първите думи, които детето трябваше да научи наизуст в първи клас.
Ехоо, какво правим ние? Чуваме ли се какви ги говорим? Защо започнахме да изпитваме мазохистично удоволствие от представянето на ученето, свиренето, работенето, въобще – живеенето, в най-черни краски?
Какво им казваме на тия деца – и на малките, и на големите? Че е ТРУДНО, УЖАСНО ТРУДНО да се живее, че ОТНЕМА ВРЕМЕ и че няма никакви гаранции за успех?
Ами супер, много мотивиращо!
После им се сърдим, че седят затворени във виртуалните си светове, където, повярвайте ми, не е много по-лесно да се оцелее, но там никой не им казва, че е трудно. Напротив, казват им че е лесно, цветно и ще се забавляват много.
Не им казват, че ще им отнеме и години да стигнат по-високите нива, но въпреки това те се впускат. И успяват, докато неусетно се научават да оцеляват, събирайки ресурси и играейки в екип.
Даваме ли си сметка какво причиняваме на целите поколения с нашето мрънкане и неудовлетвореност? Като се опитваме сами себе си да извисим в мъката си да сме лекари, учители, боклукчии, мениджъри, лишаваме следващите от мотивация, кураж и проста надежда, че има смисъл да се живее.
Те затова и деца се отказват да имат. Защото чуват само колко е трудно – и раждането, и възпитанието, и гледането. „Трудно е. Трудно е. Трудно. Е.“
Не го правете, моля ви. Сякаш им казваме
„Откажете се още преди да сте започнали, защото няма смисъл“.
А смисъл има – и в това да учиш, в това да работиш дълго, да свириш до изнемога, да те вдигат в 2 през нощта да спасяваш човешки животи, да се връщаш мръсен от работа, защото в мръсотията си съградил нечий дом –
ИМА СМИСЪЛ във всяко усилие и това сме длъжни да им покажем – СМИСЪЛА, не усилието.
Защото те ще се откажат да живеят. И тогава с нас е свършено.
Ако статията Ви е харесала, подкрепете Окрилена в
