Турция излиза от Истанбулската Конвенция: Какви ще са последиците за турските жени?

Актуализирано: 8.11.2021 г.



На 20ти март, светът се събуди пред исторически безпрецедентна новина: след заявлението на президента Ердоган, Турция за пръв път в историята си се оттегли от договор за правата на човека. Решението прекратява участието на държавата в Конвенция на Съвета на Европа, и домашното насилие, по-известна, иронично, като „Истанбулската Конвенция“. Истанбулската конвенция, влязла в сила на 1 август 2014 г., е първият международен правен инструмент, борещ се срещу насилието над жени и установяващ правно обвързващи стандарти за предотвратяване на основаното на пола насилие. Към ноември 2020 г. 34 държави са ратифицирали Истанбулската Конвенция, което довежда до обвързване на местното им законодателство с клаузите на международния договор. България и още пет държави членки на ЕС (Унгария, Чехия, Латвия, Литва и Словакия) все още не са ратифицирали конвенцията.


Публикуваното миналата седмица “Президентско решение 3718” обяви края на една изключително нужна борба за човешките права.


Това е особено значително за Турция, тъй като според Световната Здравна Организация 38% от жените в Турция на възраст между 15–60 години са били жертва на насилие от партньор през живота им, в сравнение с 25% в Европа.

През 2020 г. са убити 471 жени на базата на пола си, 300 от тях от партньори и роднини, и 171 са намерени убити при подозрителни обстоятелства посочва BBC. Според критици, този номер може и да е по-висок, тъй като често случаите на фемицид биват регистрирани като самоубийства (Дойчевеле). Това е най-високият процент досега от десетилетие, като броят на жертвите се увеличава стремглаво всяка година. Според статия на BBC, фемицидът е ежедневно явление в страната и според социолози, оттеглянето от конвенцията би задълбочило проблемът, подлагайки жените на още по-голяма опасност.


Какво прави Истанбулската Конвенция толкова важна и, преди всичко, нужна?


Договорът е знаменателен етап за жените без документи и с несигурен статут на пребиваване, тъй като изрично забранява дискриминацията, основана на миграционен статус, и изисква държавите да дадат възможност на жените, чийто статус зависи от насилствен партньор или съпруг, да получат статут на независимо пребиваване. Една от ключовите цели на Конвенцията е „да се подобри разбирането на проблема с насилието над жени и неговите последици“. По-специално членове 13 и 14 са ключови разпоредби по отношение на решаването на проблема на Турция с фемицидите (убийство на жени поради техния пол, т.е. просто защото те са жени, поради което то винаги се извършва от мъж) в селските райони. Тези разпоредби подкрепят повишаването на осведомеността, както и предприемането на необходимите стъпки в образованието относно ненасилственото разрешаване на конфликти в междуличностните отношения. Подписан е от всички държави-членки на ЕС, но е от особена важност за Турция, която е на първо място по насилие срещу жени сред останалите тридесет и седем държави в Организация за Икономическо Сътрудничество и Развитие.


Тогава защо Ердоган започна дебатите за оттеглянето на Турция от Конвенцията още през лятото на 2020?


Защо след такава победа за защитата на жената, чрез която Европейската комисия и Съветът на Европа материализираха общото си усилие за прекратяване на насилието над жени и домашното насилие, тя беше отменена с 4-редово изявление?

Турският президент Ердоган представи и обяснение за изненадващия отказ от конвенцията: споразумението било използвано от група хора, "за да нормализират хомосексуалността". Това обаче нарушавало социалните и семейни ценности на Турция, обясни говорителят на президентската институция Фахретин Алтън. Официалната причина е, че Конвенцията представлява заплаха, нарушаваща член 41 от турската конституция, който защитава единството на семейството. Казано по друг начин, Ердоган, подчинените му и религиозните фундаменталисти в Турция заявяват, че разводите, резултат от домашно насилие, до които Истанбулската Конвенция води, са по-голям проблем от случаите на фемицид. Казват на жените из цял свят, че ролята им като съпруги и майки е по-значима от тази на независими, неженени индивиди, притежаващи основни човешки права и суверенност. Докато всъщност ролята на Истанбулската конвенция е да закриля жените без да ги дискриминира на база на семейното им положение.


Загубата на турските жени е загуба на жените по цял свят. Тя показва, че все още живеем във времена, в които отживели и консервативни представи за пола се приоритизират пред усилията за борба срещу фемицида. Имайки предвид тревожния проблем на Турция с насилието, основано на пола, това развитие е силно тревожно в момент, когато Истанбулската конвенция трябва да се прилага по-строго от всякога.


Илюстрация: Калина Кючукова