Книги и размисли: „Жълтият тапет“ (The Yellow Wallpaper) на Шарлот Пъркинс Гилман

Актуализирано: 19.05


„Жълтият тапет“ е разказ на Шарлот Пъркинс Гилман, публикуван през 1892 година. Смята се за важен труд от ерата преди феминизма, особено с по-късното участие на авторката в първата вълна на феминизма, за право на глас и ролята на жените в брака.


Сюжета на разказа е лесен за разбиране – разказвачката се мести за три месеца в лятна къща заедно със съпруга си, Джон, новороденото си дете и сестрата на Джон, Джени, която работи за тях като помощница, докато трае ремонтът на дома им. Стаята, която използват като спалня, е много стара и захабена, но вниманието на разказвачката е привлечено от натрапливия жълт тапет още при нанасянето им. Докато живеят в къщата, главната героиня започва да развива халюцинации и параноя, да вижда фигури, които идентифицира като жени, които лазят из тапета. В процеса на дереализация, разказвачката бива обсебена изцяло от тапета. Историята завършва със сцена, в която разказвачката се заключва в стаята докато мъжът ѝ е в града. Тя сваля тапета с голи ръце, след което започва да лази на земята и да си мисли, че тя самата е избягала от лабиринта на тапета.


Един от ключовите елементи, който помага за разбирането на историята е, че днес бихме идентифицирали симптомите на разказвачката като следродилна депресия. Всъщност, Гилман пише разказа в отговор на препоръчано лечение от тогавашен специалист за симптомите си след раждането на дъщеря й. Заради начина, по който е гледано на женската психика през 19-ти век, като крехка, детска и недоразвита, често лековете са били почивка, спокойствие и отдалечаване от интелектуално ангажиращи действия и занимания. Това обаче довело Гилман до състояние, близко до това на главната й героиня. Тя успява да се справи със психическото си състояние чрез заетост и работа, които ангажирали вниманието ѝ. Тя издава разказа като предупреждение за лекарите, че лековете им не само не работят, но и често влошават психическото състояние на жените. Целта ѝ е изпълнена и нейният лекар спира да предписва този тип лечение на пациентките си.


Освен предупреждение за лекари и описание на следродилна депресия, разказът има и други мотиви. Няколко пъти разказвачката повдига притеснението си за психическото си здраве пред Джон, който като лекар се грижи за здравето ѝ след раждането. Той пренебрегва и открито отхвърля теориите ѝ и наблюдава състоянието ѝ чрез сестра си, което засилва параноята на разказвачката. Съпругът ѝ често се обръща към нея с „малкото ми момиченце“ или „малка гъсчица“, което показва, че той не я вижда като равен партньор, а като дете, което не може да осъзнае житейските трудности и като своя отговорност, която той може да контролира.


Тъй като разказът е оформен като дневник на разказвачката, няколко пъти тя споменава как не е можела да пише, защото Джон не одобрява това нейно действие и тя трябва да се крие. Няколко пъти тя споменава и как той критикува богатото ѝ въображение и своенравие. Джон единствено го интересувало физическото й здраве и отхвърля възможностите за други разговори, което изолира героинята и я кара да го лъже и да се преструва на здрава и щастлива. Тя не може да изпълни очакваната от нея роля на съпруга и майка заради психическото си състояние, което влошава меланхолията ѝ, а присъствието на Джени в къщата и сравнението между двете я кара да се чувства виновна за неспособността си да помага и да е активна.


Причината за писането на разказа, почивката като лек, е всъщност основният елемент в историята и е умело използван като ирония. Почивката и умишленото избягване на каквито и да било интелектуално стимулиращи действия са всъщност причината разказвачката да се влошава, но съпругът й продължава да настоява за повече почивка като лечение, което води до порочен кръг. Разказвачката не може да се грижи за бебето или да помага вкъщи, но и не може да се ангажира с четене, писане или разглеждане на къщата, което я прави затворник в стаята с грозния жълт тапет. Тапетът играе ролята на единственият умствен стимулант, което обяснява развитото й обсебване и задълбочаващото се умствено затъмнение. Тапетът, с всички забелязани и измислени детайли, минаващи от несъответствия във фигурите, към виждането на решетки и затворени жени зад тях, е използван да показва начина, по който тя вижда пребиваването си в стаята. Когато в края на историята разказвачката започва да се идентифицира като избягалата от тапета жена, става и пълното изпадане в тогава идентифицираната психоза, пълна вяра в реалността на илюзиите и неспособността да ги разграничи от реалността.


Разказът „Жълтият тапет“ е не само важен като литературно произведение, с представянето си на неидентифицирано и пренебрегвано психическо заболяване, но е и важен в сферите на литературата и медицината. При литературата, едва в края на 19-ти век започва да се премахва стигмата около представянето на вътрешния живот на жените, което е било смятано за нещо ненужно, фриволно и дори опасно. Жълтият тапет е един от първите разкази, които поемат стъпка в правилната посока. При медицината, самата Гилман разказва, че е повлияло толкова разтърсващо на семейството на една жена, че семейството ѝ са потърсили помощ и всъщност така са я измъкнали от сходна на разказвачката съдба. Чрез ужасяващото пропадане в лудост на главната героиня, читателите, от които и лекари, започват да придават по-голяма тежест и внимание на психическите проблеми на жените около себе си. Точно това и показва защо този разказ е един от важните феминистки трудове, от ранното развитие на този вид литература.


Илюстрация: Калина Кючукова


Mожете да прочетете „Жълтият тапет“ (The Yellow Wallpaper) на Шарлот Пъркинс Гилман на български тук.


Станете дарител!


13 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички